личен архив

photo by Damayanti

С това небе, надвиснало над Витоша, с леда, който шиба здраво балкона ни, вярвам, че пролет няма. Очаквам само юни. На юни има вкус първата годишнина от брака ни. Най-трудната година в живота ми, кълна се пред всички библии. Искам си катарзиса и comic relief-а.

Ще бъдем свидетели на нашите най-близки приятели. Ще застанем там, до сърцата и раменете им, да ги уверим, че постъпват правилно. Ние двамата никога не сме имали съмнение, че така е правилно за нас. Синхронът още ни куца, синхронът заслужава тежка псувня, синхронът е сладко непостижим в богатство и в бедност, в болест и здраве, винаги ще го търсим. Посоките ни ще се пресекат някъде там, не сега, не още. Но обич ли е? Не, любов е.

Blogger подчертава думата синхрон като неправилна.

Различни сме и затова сме заедно. Така е с нас. При другите е друго. Не съм за пример, нито имам принца, който ми поднася света като на кралица. Той забравя, разсеян е и не се интересува от заниманията ми. Хуморът му е директен и шофира безумно. Слава Богу, аз съм достатъчно глупава, за да съм влюбена точно в такъв мъж.

Пека пилешки бутчета и вярвам, че любовта на мъжа минава през жената.

return to eden

Гледах born to die за пръв път
И си казах
I was mad once too
Целувките по време на шофиране
Са прерогатив на лудите

Все пак предпочитам видеото с крокодила
Напомня ми на Завръщане в рая
От който не помня нищо
Само малко праисторически хищници
И Стефани Харпър

Обобщението е че високият слаб
Татуиран тип е нещо за което и аз бих
Влязла в басейн с праисторически хищник
Но вече съм го правила
Крокодилът е добра метафора

falling

Снощи един човек ме попита каква била за мен любовта. Осъществима, отвърнах. Само за това ли съм пишела. Реших, че блъфира и/или откровено ми се подиграва. Предимно, отговорих. После, невероятно, но факт, ми се догади. Миризмата на марихуана плъзна по дрехите ми и трябваше да си тръгвам.
-Ваше ли е това за омекналия пенис?
-Не, не е мое.
-То ми хареса.
-Радвам се.
Нека си ходим.
Нека си ходим към къщата с ненаместен все още паркет. Нека чуем как стенат стените. (Сигурно затова така се наричат). Нека ушите ни свикнат с мисълта за тленността на съзиданието. Нека се стискаме като Джак и Роуз на Титаник. Да побелеят кокалчетата ни от стискане. Няма звук освен този на разместени мебели, стомах във главата, глава в матката, сърце в устата. Нека видим живота си на лента, заедно с живота на съседите и живота на бездомните псета. Нека си представим, че седем, както е магическо число, библейско, ала-бала, е просто числото на нашия край и на нашата спалня.

Личният провал е нищо в сравнение с падането от покрива.

Добре е да се върнеш в тривиалното

Където си пердето което прави сянка

На прожектора

заболява ме коремът от напрежение
и светът се върти като в онази колокация
където пак прави същото
и обикновено значи че ще паднеш
не искам да падам
не и пред всички
изложена съм

думите се връщат обратно

влизат във устата ми

хранопровода

и утробата

и сега не мога да ги родя отново

за гнезденето

фотография: Марица Колчева (Ластици)

но домът е винаги и само човек (моята мъдра Ани Клисарска)

Понеже не си спомням вчерашното си събуждане (само мъката в главата ми), днес първо видях сивите пари, които излизаха от зеления корем на планината. На фона на градския шум беше доста сюрреалистично, но си казах, че е време да свиквам с небето в спалнята си. Повечето жилища, които съм обитавала, са били на 6 етаж. Височината е парадоксът на живота ми - там съм и се страхувам. Мога да избирам дали да гледам патриархално устроеното семейство отсреща, където мъжът вечеря по потник, бързо и настървено, докато жената, поредна Рахнева Гергана, кръжи в тясната си орбита от мивката до масата. Мога да избера източната гледка - булевардна проза и асфалт, и изгрев. Другата ми възможност е Витоша, която е поела в скута си мостове и магистрали, косми и дървета, изглежда безбрежна, но това е защото планините нямат бряг.

Гнезденето е засега най-чудният експеримент в живота ми.Не мога да спя,въпреки че вече би трябвало да съм се успокоила. Чакам още имотът да стане дом, да се пропие с миризмата ни. Не можем да си свикнем. Забравям кое къде съм оставила. Мразя досадните малки торбички, в които донесох кабелите и жичките от предния ми живот.

Късам с лекота. Нищо старо не ми липсва. Винаги гледам през прозореца, онова навън, където онова мое аз винаги може да избяга. От толкова много място се местя от стол на стол, от диван на легло, и не мога да реша къде трябва да бъда. Намествам предмети, после решавам, че не искам стерилна подредба и пак ги размествам. Вторачвам се. Вечер слушам хладилника, стените, пода. Лай на пинчер отдолу и викът на недостижимото - горе.

домашна поезия

щяло да му бъде забавно да сглобява столове с деца
легнал на земята
на чистата земя
на дома ни
тих и още в кашони
знамето на нашата любов

отваряме очи в 6.30
и никой не иска да отиде на работа
машината бучи с най-любимия домашен звук и
замирисва на кафе и прах
на лака на паркета и ментата
от пастата за зъби

аз слагам грим
той слага служебния си компютър на масата
и всичко почва да тиктака като доброто
продължение на нашия общ живот.

не вярваш на прожекцията на
дълбокия филм който гледаш
и задаваш въпрос в огледалото

не понасям оправданието
извиняването за това че не е
изживяно очакваното

тялото ти е хлъзгава тюленова кожа
все ми убягва
а колко искам да притисна
да затворя в черупка от мида
този бягащ тюлен

В профила на Бени в туитър пише читател, човече, не писател. Как става тъй, че писателят се зове читател, а куку и пипи - нали... Бени е суперяка, чиста, бяла. Бени оставя вкус на лятна лимонада.

Каква е идеята в това да си писател? Какво се случва след това? Получаваш повече внимание? Повече пари? Повече какво? Целта оправдава ли средстава? Боже,как мразя самозваното.

Подбирай, подбирам. Селекция, сито, сигнал за прекрачена граница. Блогът уби възвисението. На постера пише разпни го, а не осанна.

to-do list

бъди всичко
говори малко
ползвай чуждици на неочаквани места
не показвай че си тъпа
не разкривай че си умна
пий еспресо
не разреждай нищо
научи стихотворение наизуст
смей се с глас
съчувствай тихо
прави неща
признавай
работи
бъди партньор
обръщай се към непознати на вие
и казвай благодаря (с притъмнена гласна накрая)
контролирай егото
но най-вече гнева си
не лъжи заради себе си
обичай децата
прегръщай нощем
не яж джънк
разделяй боклука
артикулирай
пътувай
обичай повече от няколко месеца
забравяй дълго
т.е. помни

нова, прясна и подута
в 6:45
3 км и 37 минути по-късно
говоря за околната среда на френски
нямам тетрадка и химикал
понеже зубрачката в мен още спи
и си е забравила всичко
беше толкова добра
преди толкова време
езикът ти бе френски
душата поетична
и паметта безпогрешна

а сега си инверсия на предишното
и забравяш

improving, non-stop.

Фойерверки и гръмотевици, съвсем буквално. До всичко друго, излязло от контекста - виното е жълто-зеленкаво, странен горчив сорт, приятен, защото любимият ми вкус е горчивото.

Майкъл Фасбендър се разхожда на монитора ми -гол. Очите му се просълзяват, когато героят му слуша как сестра му пее. Rapture на Blondie за фон на танцуващите хора. Той прави секс с всяка жена в полезрението си. Красив и издялан е. Преводът на филма е с правилни пълни членове, този на Фасбендър също е разкошен. Пристрастен е към секса и това му тежи.

В началото на филма има eye contact с ягодово-руса жена в метрото. Последната се разстройва, понеже е омъжена и не може да се поддаде на красивия млад непознат. Горките омъжени жени, живи да ги оплачеш. Завинаги са се отказали от тръпката да спиш с непознат; слизат от влака.

Фасбендър тича. Така забравя за мъничко обсесията си. Вечер гледа порно, докато хапва китайско. Вечер гледам новините, докато хапвам претоплено. (Това не е вярно, не претоплям). Той тича, но манията му все по-настойчиво го притиска.

Накрая ягодово-русата жена в метрото отново установява eye contact с героя на Фасбендър. Този път тя е готова. Този път той не е.

първите комари ще се приютят у нас

във стаята ни тиха

да се скрият от дъжда

от майския му танц

от закачката му със лалетата

и копъра който оставих на балкона

ще им направя място

и готвейки ще тананикам

не съм добра готвачка

но така се вдъхновявам от храната

и от мисълта че всичко е създадено от мен самата

озонът влиза

пускам филм

за патологиите в секса

нещата се подреждат

на пети май нещата се подреждат

учуден че помня дати и астрални особености

все едно че животът ми зависи от тях

той ме поглежда с благото в погледа си

живеел бил от лудата страна на нещата

Винаги има достатъчно място за лошите новини. За разпада и болката. Жилавите им стъбла.

Не искам да зная, най-добре си почивам, когато чистя и търкам.

Ще отида в новата си къща и ще я изтъркам. После ще помисля за маникюра си. Прахосмукачката, парцалът и коремната ми преса, стегната в усилието да превъзмогва, а не да отпуска.

И без друго трябва да се нанеса до седмица. И без друго времето не е благосклонно към моите планове.

Очаквам доброто с голяма надежда.

желание

вече тичам във всякакви условия

павета, неравен асфалт, дупки, склонове,

завои и възвишения,

татковци с близнаци и с хубави очи

кимване за здрасти

спирки с хора лапнали цигари

прах от ремонтите в лозенец

кучешки лай

опашки от гущери

магазини за лампи

магазини за гуми

факултети, градини, тайни дворове

треска

с ударение на е-то

с хриле, филе

опечена и олимонена

розе като младите мъже

които са студени но те стоплят

паста от маслини

средиземноморско прочистване на тракта

стомах не ме боли

ни бял дроб

ни черен

здрава съм като кобила

зъбите ми светят

и при всичкото здраве

и при всичката сила

много искам малко да съм слаба

що е то

по щипките й още има
спомени от дрипите на дните
когато в море от плът се давеше
и жадна оставаше

утрото започва

Утрото започва с лъч
Забоден в стаята ми
И навсякъде край мен е светло.
Шампоанът ми е sheer blonde
Парфюмът - sheer beauty
Сънищата ми са
Sheer nonsense
Чупя чаши по непредпазливост
За да предизвикам хубавото
Съдбата обичала смелите

снимка

хормонално е времето
и не губим време в обличане
макси джаз ми пее как бил влюбен в жената на друг
cancerous what I`m doing
слушаш само звука на кръвта си
пее за секс

черната дреха на мъжа, когото не помня

слушах тази песен на Флорънс
която ми напомни на дивното лято в което в лицето ми
се блъскаше вятър/ нощният въдух край белите скали
и звукът на мотора на колата на друг
немой мъж
сладката нотка в парфюма му и черната дреха
в която се сливаше с нощните птици
са единственото нещо което все още помня от него
и разпознавам макар да е минало време
от дивното лято на споделените лудости

камбаните бият веднъж
и само веднъж това е метафора

Чисто и просто в този ден ме нямаше. Напоследък дните се деляха на такива, в които ме има и на такива, в които ме няма. Докато от тръбите ми се търкулваше поредното доказателство, че мога да продължа човешкия вид, гледах празно, както само аз умея, и щраках дописки наляво-надясно с такава лекота, че човек би сметнал, че обичам да го правя.

Нощта беше трудна, а стъпалата ми студени. Може и да пропускам някой пунктуационен знак, за което в момента точно няма да се вайкам. Това започва да изглежда като разказ с край, но всъщност няма да има край, тъй като няма и начало, понеже, както разбрахме - в този ден ме нямаше. Някой, който го няма, няма как да започне разказ.

Забелязах как преднамерено съм започнала да се усмихвам. Усмивка тип "разкарай се" или усмивка тип "вече не те слушам". Усмивка само с горен ред зъби, чудесно, чудесно, добре.

Започнала съм силно да се съмнявам във всички, което директно сочи, че се съмнявам силно и в себе си. Това пък не е новина, особено за деня, в който ме нямаше. Харесвам от време на време жени, които носят червено и мъже, които са починали. Стоях си снощи и забелязах, че всички хора започват да си приличат, когато забравят как да се докосват. Стават неми риби, които предпочитат да говорят с чужди гласове, свой нямат, свой нямат и личи.

В деня, в който ме нямаше, не случи нищо особено.

винаги стои присмехулното опасение
че ще бъда обикновена и нормална
наум шопов каза веднъж че всеки артист
е мъничко луд
но кои са артистите

всеки някога е бил клише
утешава ме вътрешният глас

в неделя след десет
улицата е дом на добре облечени
с цигара куче и кок
бохемата я няма във форскуеър
напомня отново същият вътрешен глас

цъфнала съм
и съм вързала
опаковката прелива от съдържание
но определя ли формата смисъла?

снимка

двамата сме капиляри на нощта
нужни сме ѝ за да дишаме
зелените листа на липите сме

смисълът ме събори
в една проста изрезка

ако те смущава
значи е изкуство

запомни
засрами се
скрий се в дупката миша
откъдето е почнал да се надува балонът
да се повдига носът

ако е изкуство
смущава

забравила си линка

многоточието си поставила

проекцийо на недокоснатия ефир

блаженство увенчано в угризения

изстина мигът

прежаднял

осакатен от чакане

начупен от блъскане в неочаквани не-та

на устните останаха

два кратера

от които ще поникнат кладенци

ще поникнат кладенци

когато стоплиш

мига

загубен

на

вятъра

промените

Разказите неудобно се изчервяват, когато си спомням страстта от миналото - онова разпенило се животно, което спешно има нужда от угода. Помниш ли как и колко пъти умирахме?

Сега намесва се и мъдростта. И опитът поклаща главата си важно. Глутницата е затворена в приют, грижим се за нея и я превъзпитаваме. Храна, разходка, погалване. Не убивайте кучетата!

Видях 30- годишните ти бебешки дрешки, сгънати с незаличимите си лекета от пюре. С мириса на пораснало бебе. Пластмасов моторист и синя престилка. Аз желая мъжа, който някога е бил преждевременно роденото момченце, кувьозният принц на моите сънища. Познавам така дълбочинно двете ти изкривени надолу бяло-руси мигли и заклинанието, с което ядеш сладко. И те желая отвъд. Някакъв хормон ме полива като в онези години, когато не мислехме за друго освен да се смесваме.

От син си станал любим.